Здравей, майче,

От много време не съм ти писала и ето ...  днес е денят :-)

Много ми е мъчно, някак не можем да се чуем, да си кажем всички неща, макар да усещам на моменти, когато си тъжна и на мен ми става също едно такова криво. Искам да си усмихната, да си обичана, да си щастлива ... Надявам се да си. Наистина. Знам, че ние сме си вечно търсещи, за съжаление винаги нещо не достига, понякога повече от едно. И се научихме на компромисите ... А дали трябва? Не знам, на мен ми е умисленко, отново, някак само аз си създавам радостите, просто с решението да не се нервирам и да не приемам всичко много навътре. И така ми е по-добре, макар да ограничих себе си към други емоции ... Но, трябва да се щадим, понякога. Наистина имам усещане, че само ти ме разбираш, имаш търпението да ме изслушаш, да ми кажеш нещо мило, да ме прегърнеш ... Радвам се, че те имам! Че си до мен, че си изградихме по-различна връзка, силна, една такава, независеща от моментните ни женски нервни или любовни пристъпи! :-)))

Знам защо те натъжава книгата, наистина знам ...

Кажи ми как си вътре в теб, как усещаш света, пак ли е розов и къдрав? Пак ли е усмихнат, пълен с нови върхове, с нови емоции, с нови предизвикателства? Събуждаш ли се с онова хубаво чувство на любов, на страст, на желания? Сънуваш ли, че летиш?

Аз да, усещам нещата от мен, не от външни фактори, неповлияни от хора, не, от мен, изгарящо е! :-) И никой не може, да спре този пожар, никой!!! 
За съжаление, обаче, когато някой види това в теб и иска да го има и той, да го прекърши някак, не знам защо, може би несъзнателно или за усещането за мощ, ей така за играта. Или пък е вид ревност, че той/тя не може да ти даде, това което знае, че заслужаваш. И те свалят на земята, рязко. Защо е така? Не може ли просто да си обменяме тези хубави емоции, а не да ги тровим, да ги спираме ... Защо така сме ненаситни, майче? Не разбираме световете на другите, искаме да ги направим като нашите, да ги уеднаквим, да ни е удобно, по чехли ...

И друго разбрах - самотници сме, винаги, дори с човек до нас, дори обичащи и обичани. Нашето си пространство ни спасява в миговете на ... Само то и понякога сълзите и решенията, които вземаме леко хълцайки, бършещи нослета. :-)))

Не искам да си тъжна, просто в такива мигове седни и ми пиши ...
Защото и аз те разбирам и те ОБИЧАМ, по онзи нашия си начин ... без думи ... :-*